В навечерието на първия ден от Вълчите празници жените завръзвали с червен конец ножиците, за да не могат вълците да си отварят устата, замазвали с глина пръстения под на къщата край огнището и зад вратата, за да залепят устата, очите и краката на вълците. През тези дни хората не бива да употребяват сапун за пране и миене, за да не се пенят на вълците устата; те не изхвърлят въглени от огнището навън, защото като ги намерят, вълците ги ближат и така се плодят.
Вълчите празници се устройват на прехода от есен към зима или в средата на зимата и в различните краища на страната са по различно време: през Мратинците, около Архангеолвден, през Мръсните дни или по време Трифунците. Тези дни обикновено съвпадат с разгонването (беснуването) на вълчиците или с раждането на малките вълчета. През този период произнасянето на думата „вълк” е строго забранено. За вълците се говори като за троица, седмина или деветима братя. Водачът им се нарича Куцалан и неговият празник се пада на последния ден, наречен Вълча Богородица. През тези дни преобладават обредните забрани за работа с вълна и остри предмети. Най-строго трябва да спазват забраната бременните жени, за да не родят дете „с подрязани пръсти”. Вярва се, че ако някой се облече с дреха, изработена през вълчите празници, ще бъде изяден от вълците, а ако покойник бъде погребан с нея, той ще вампиряса.
За да бъдат предотвратени нещастните случаи, ако все пак се наложи да се използват остри и режещи инструменти през тези дни, сутринта на първия ден стопанинът забивал брадвата в дръвника, а ако забравел да го стори, преди някой да употреби нож или друг остър предмет, удрял с него три пъти по главня от огнището или по желязо. През тези дни никой не бивало да замръква на открито.
На много места в България тези дни са наречени Миши празници и там се празнува за предпазване от мишки.
ВЪЛКЪТ
Прабългарите са смятали вълка за свой предтеча. Те са го уважавали и почитали като тотемно животно. Когато се наложело шаманите им да се свържат с прародителите на племето, те намятали вълчи кожи, и молели духа на Вълка да ги води в света на мъртвите и да им показва пътя, за да не се изгубят. При битка конните воини също намятали вълчи кожи или носели със себе си малки талисмани с изображение на вълк, за да бъдат силни и смели като вълци и да победят враговете си. Прабългарите се отнасяли със страхопочитание към човек, за когото вярвали, че може да се превръща във вълк. Те смятали такъв човек за особено силен, надарен и мъдър. Тези вярвания се запазили до покръстването ни, че дори и малко след него. Под влиянието на християнската религия обаче, хората започнали да гледат на дарбата да се превръщаш във вълк като на нещо зловредно и опасно. И върколаците били анатемосани за вечни времена. Но не съвсем.
Има приказки, в които се разказва за това, как един княз се сгодил за прекрасна девойка, но в навечерието на сватбата изневиделица се появил страшен змей. Той грабнал момата и изчезнал мигом. Тръгнал князът да търси змея, но не знаел накъде да поеме. Един ден, докато се лутал из една гъста вековна гора при него дошъл грамаден вълк. Той заговорил на момъка с човешки глас и му казал:”Зная какво търсиш, зная и как да го намериш. Хвани се за опашката ми (или ме яхни) и аз ще те занеса направо при змея. Само не ме питай за нищо и по пътя не продумвай”.Така вълкът помогнал на княза, а накрая се оказало, че не е съвсем вълк, защото се превърнал в силен и красив млад мъж.
Постепенно хората започнали да се страхуват от върколаците и от вълците. Те започнали да наричат няколко дни от преходните сезони, когато времето е нестабилно, Вълчи празници. През тези дни те спазвали различни ритуали и табута, като по този начин се стремели да омилостивят страшния демон. Последният от тези дни е посветен на водача на вълците, наречен Куцалан, който е най-стар, най-силен и най кръвожаден от всички вълци по света.
В друга народна приказка се разказва как една хубава и добра мома, която обаче била бедно сираче и си нямала нийде никого на света, се омъжила за левент момък-другоселец. Веднага след венчавката мъжът й я повел към селото си, но се случило така, че замръкнали на пътя. Това било по времето на Вълчите празници и имало пълнолуние. Младоженците се приютили в един изоставен хамбар. През нощта невястата се събудила от странен шум, огледала се и разбрала, че мъжът й го няма. В това време върху нея се нахвърлил огромен и страшен вълк, който започнал да разкъсва дрехите й със зъби. От страх младата жена изгубила свяст. Когато дошла на себе си, било вече утро и до нея стоял мъжът й. Той й се усмихнал и тя с ужас видяла, че между зъбите му има конци от разкъсаната й риза. Тогава разбрала, че се е омъжила за върколак.
Народът вярва, че във върколаци се превръщат душите на превъплатените нечисти покойници, вампирите. Също, душите на заченатите, родените или умрелите през Мръсните дни или през Тодоровата неделя хора. Според поверие от Северна България, страшният нощен демон, от когото всички се боят през Тодоровата неделя, е самият свети Тодор, който е овълколачен мъртвец. Той е или демоничен конник с бял плащ или страшен и куц старец, който излиза от гробището всяка нощ през посветената нему седмица и удря с патерицата си или гази с коня си всеки, който не го уважава и не го почита. И всички пострадали умират до края на годината.
Зайковден
Народът смята заека за демонично животно, върху чиито гръб язди дявола. В източна Тракия в чест на зайците стопаните тачат първите два или три дни на февруари, наречени Сечко-Дечко. Заекът, като демонично животно се тачи и на 27 октомври, ден след Димитровден.
Ели Маринова
