Слънцето в нашата народна традиция

То живее в своя палат на край света, Усвет, както казват старите хора, там където се срещат земята и небето, там където свършва световния океан. При него живеят орисниците, а самодивите и свраката му гостуват през зимата. Предците ни често го оприличавали на кравай, тепсия или огнено кълбо, но винаги се обръщали към Слънцето като към живо същество. Наричали са го, и още го наричат Райко, Слънчо и според народните вярвания неговият път през деня е по небесния връшник, а през нощта – под земята, в мрака, по подницата.

Сутрин, преди да изгрее, Райко се изкъпва във водите на морето, което огражда земята, за да се охлади и да не изгори хората и техния поминък, а водата, която отърсва от себе си, пада на тревата като роса. Той има майка, но е без баща, Мсечината и звездите са негови сестри, а храната му е също като нашата – хляб, мляко, печени ялови крави. Слънцето се храни само вечер, защото сутрин бърза да изгрее и, когато е сито, то е засмяно и весело. На Слънчо не му липсват и чисто човешки черти – той може да се ядосва, да се радва, да иска да се жени. А обича и славата.

Песни и приказки разказват, как Слънцето направило люлка от лъчите си и дигнало с нея мома Деница, Грозданка или Маринка. За това на Великден и на Гергьовден хората връзват люлки и се люлеят на тях с надеждата да стигнат до Слънцето. Българските народни приказки разказват и за женитбата на Райко и защо тя не се осъществила. Разказват и за това, как Слънцето се надбягвало с юнак на кон, за опитите на злите сили да свалят Слънцето от небето, но винаги без успех.

Всички народи по света тачат Слънцето, боготворят неговата сила да дарява живот и в същото време се страхуват от огнената му мощ. В негова чест и зиме, и лете се устройват празници.

Нашата народна традиция казва, че на Гергьовден Слънцето стига до междите, където води пътя към лятото, а на Кръстовден или Димитровден тръгва към зимата. На Еньовден или на Въртоломей, при изгрева си то трепти, играе и се завърта към зима. Тогава хората излизат на края на селото, за да посрещнат тържествено изгрева, като се покланят и се прекръстват. През зимата хората вярват, че на Андреевден, Слънцето започва да расте, да едрей, с размера на едно просено зърно на ден, а среди зиме, свети Атанас, победителят на зимните студове и снегове, съблича дебелия си кожух, облича бяла копринена риза, яхва вран кон и отива навръх планината да вика Слънцето и лятото. В най-тъмното време на годината, по време на Сирната неделя, хората палят огньове по високите места с надеждата да събудят Слънцето и за го „подсетят“, че трябва да започне да грее по-силно, а по време на огнените празници в средата на юли, загасяват всички огнища и вярват, че от небето ще падне нов, жив огън.

И така се върти колелото на годините и на сезоните, следвайки цикъла на Слънцето, Дарителят на живот.
Ели Маринова

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.