Конят

Той още от древни времена е бил тотемно животно и за траки, и за прабългари, и за славяни. С помощта на кон шаманите на прабългарите осъществявали своите мистични пътешествия в отвъдния свят, а конската опашка служела за знаме на прабългарските воини-конници. Траките били прочути в целия античен свят със своите красиви и силни коне, за тях върховно божество бил Херосът – Великият Конник. Славяните смятали, че слънцето е момък, който язди на бял кон.
В българската народна традиция конят, освен символ на слънцето е и посредник между горния и долния свят. В една българска народна приказка се разказва за юнак, чийто кон го завел в долния свят, за да догони злата хала, в друга за това, как хвъркатият кон на Крали Марко го отнесъл до небето, откъдето той свалил на земята Магда самодива, а пък та излекувала неговия ранен побратим. В много приказки се разказва за това, как вълшебният кон проговаря с човешки глас на юнака и му помага в неговата борба със злите сили.
Нашият народ има разнообразни поверия, свързани с коня. Ако той рие с копито, гроб рие, ако тръгне с ляв крак, на зло ще е, ако някой срещне бял кон, ще се разболее, защото ”черна Чума, бял кон язди”.
Но конят не се бои от демони и зли сили. Те не могат да му напакостят и за това той се оставя да го яздят. Хората вярват че караконджулът (кара-кончото) е полу-човек, полу-кон или пък е конник, носещ бодлив дарак на гърба си. Има и такова поверие – ако косъм от опашката на коня престои във вода 40 дни, се превръща в змей. В Източните Родопи има друго поверие. Там хората смятат, че стопанинът на селското землище е потаен конник с висок калпак, който като язди, дрънка с вериги.
В чест на коня навсякъде из страната хората празнуват Тодоровден, а на Бъдни вечер стопанките месят специални обредни хлябове, които даряват на конярите за здравето на конете.
Има и един любопитен факт, свързан с конете – през средновековието, когато в Европа върлувала чумата, нито един коняр не се разболял от нея.
Ели Маринова